С.Росица е село от община Генерал Тошево, област Добрич.

Отстои на 30 км от общинския център и на 55 км от областния

град. Населението по последни данни е около 400 човека.

Землището на селото е най-голямото в общината – 62 730, 723

дка. Село Росица се намира в най-северната част на област

Добрич, между селата Красен и Лозница, на 5 км от сухопътната

граница с Република Румъния (втора гранична зона).

Днешното село Росица се състои от махалите Сараджа (или

Горна Сараджа) и Шах Вели, които възникват през XVI век като

отделни турски чифлици, а по-късно села, които носели имената

на основателите си. За ранната история на селата има малко

данни, но от тогава е останал и мюсюлманският гроб-светилище

Шах баба в махалата Шах Вели. През 1832 год. по времето на бея

Емин ага, далечен потомък на Шах Вели и наследник на неговия

чифлик, в селто се заселили първите българи. Това били родовете

на братята Алекси, Еньо, Георги и Димитър Алексиеви родени в

село Корудере, Лозенградско – завръщащи се от Русия бежанци,

избягали по време Руско-турската война от 1828-1829г. По пътя

към родните си земи те замръкнали в покрайнините на турския

чифлик, където били забелязани от работници на бея. Воден от

интересите си и турската официална политика към завръщащите

се българи, Емин ага ги поканил да останат на служба в

стопнаството му като пастири и замеделски работници и те

останали. Приблизително по същото време в района на селото

започнали да идват и първите овчари от Котленско и Сливенско,

които лете слизали от Балкана да търсят паша за овцете и

препитание за семействата си. Един от тях – Слав Тодоров

Хайдутов (Слав кехая), родом от село Градец – спечелил

уважението и доверието на Емин ага и станал управител на

неговия чифлик, а по-късно довел и семейството си. Чифликът на

Емин ага в Шах Вели съществувал до Освобождението през 1878

г., когато селото става българско. Тогава беят и други по-имотни

турци предпочели да потърсят убежище във Влашко, а по-късно

и в Турция, и разменили земите си срещу стока (овце, кози и др.),

които можели да отведат със себе си. По време на

Междусъюзническата война от 1913 село Росица, заедно с цяла

Добруджа, попада в пределите на Румъния, първоначално под

турското име Сараджа, а по-късно е преименувано на Фондени.

През 1941 год., по силата на Крайовкия договор, селото е върнато

на България и по предложение на по-будни жители получава

сегашното си име Росица. В селото в сговор живеят християни и

мюсюлмани. Църквата е развалена непосредствено след 9

септември 1944 година, като се предвижда в скоро време да се

построи параклис „Света Троица”. Има джамия. През 1882 год. в

селото е основано училище „Кирил и Методий“, действащо до

2000 година, след което е закрито с министерска заповед. Има

действащо читалище на името на големия български белетрист

Йордан Йовков, който от 1905 до 1907 година учителства в

Росица. Читалището притежава огромен фонд книги, както и

женска фолклорна група за изворно народно пеене, носител на

много престижни награди.

Виден жител на селото е Добрин Добрев — народен певец,

общественик, литератор и краевед. Той завършва Националното

училище по култура в София, и Университета по

библиотекознание и информационни технологии-София,

специалност „Информационни фондове на Културно

историческото наследство“. Преподавател в българските

училища в Република Кипър. В музикалния фонд на Българското

радио и телевизия са записани над 80 песни от село Росица, в

изпълнение на народния певец. Голямо щастие за Росица бил

престоят на големия писател Йордан Йовков от 1905 до 1907

година. Някой от своите преживявания, срещи и разговори със

селяните от Сараджа Йовков описва в „Приключенията на

Гороломов“. Ловчо Стоянов, колега и близък приятел на Йовков

свидетелства, че Каса Иван, Цоньо, Гено, Стоил и Руси — герои

от романа са действителни имена на селяни от Сараджа. От

Сараджа Йовков е взел прототип и за Еньо кафеджията от

разказа „Серафим“ – това е Саръ Еньо Алексиев, който държал

кафене край пътя. От Сараджа са взети сюжети и герои за

разказите: „Ревност“, „Врагове“, „Измама“, „Сенебирските

братя“, „Другоселец“, „Баща и син“, „Среща“, „Съд“,

и „Земляци“. Признателните потомци са издигнали бюст-

паметник на Йордан Йовков в двора на училището, което днес е

закрито.

По времето до 1989 год. с. Росица е едно от най-големите в

областта. Кипят бурен културен, образователен живот. В селото

е имало училище, детска градина, футболен и волейболен клуб.

В днешно време основен поминък за хората е земеделието и

животновъдството. Тук се отглеждат традиционните за Добруджа

култури, има няколко животновъдни стопанства,а също така

има няколко едри пчелари, които са едни от най-големите в

България. В района на селото се развива и ловен туризъм, заради

богатата фауна. В селото има два магазина, реновирано читалище

и новооткрит път, който лично премиера на страната 2009 – 2013

год. откри.

Традиционния годишен събор (сбор) на село Росица се провежда

всяка година на 2 юни – Деня на Христо Ботев и на загиналите за

свободата и независимостта на България.

С. Лозница

Селото е едно от най-малките в община Генерал Тошево.

Отстои на 35 км от гр. Генерал Тошево и на 2 км от българо-

румънската граница. Землището на селото е 22 000 дка и се

обработва от крупни земеделски стопани от района. Характерно

за Лозница е неговото разположение. То се простира в падина,

което създава впечатление, че не се намирате в Добруджа.

Селото има 7 постоянни жители, занимаващи се с пчеларство

и животновъдство. Кметски наместник е кмета на съседното с .

Росица. Край селото има голям горски масив, който е богат на

дивеч и затова, въпреки, че селото има няколко жители, то има

голяма ловна дружинка.

Първи сведения за селото намираме през средните векове, по

време на османската колонизация. Селото тогава носи името

Дели Юсуф Куюсу. В него живеят двама стопани и отглеждат

близо 1000 овце. По време на румънската инвазия в Добруджа,

селото сменя името си на Пъдурени, което може да се преведе

като „гора”. През 1942 година селото получава днешното си име

Лозница. Името идва от лозовия масив край селото, който е

бил засаден с типичния за този край грозде – зайбер, от който се

получава сочно и сладко кехлибарено на цвят грозде.