- ян. 20, 2014
- admin
- Няма коментари
- 8832 Прегледа на публикацията
с.Росица и с. Лозница
С.Росица е село от община Генерал Тошево, област Добрич.
Отстои на 30 км от общинския център и на 55 км от областния
град. Населението по последни данни е около 400 човека.
Землището на селото е най-голямото в общината – 62 730, 723
дка. Село Росица се намира в най-северната част на област
Добрич, между селата Красен и Лозница, на 5 км от сухопътната
граница с Република Румъния (втора гранична зона).
Днешното село Росица се състои от махалите Сараджа (или
Горна Сараджа) и Шах Вели, които възникват през XVI век като
отделни турски чифлици, а по-късно села, които носели имената
на основателите си. За ранната история на селата има малко
данни, но от тогава е останал и мюсюлманският гроб-светилище
Шах баба в махалата Шах Вели. През 1832 год. по времето на бея
Емин ага, далечен потомък на Шах Вели и наследник на неговия
чифлик, в селто се заселили първите българи. Това били родовете
на братята Алекси, Еньо, Георги и Димитър Алексиеви родени в
село Корудере, Лозенградско – завръщащи се от Русия бежанци,
избягали по време Руско-турската война от 1828-1829г. По пътя
към родните си земи те замръкнали в покрайнините на турския
чифлик, където били забелязани от работници на бея. Воден от
интересите си и турската официална политика към завръщащите
се българи, Емин ага ги поканил да останат на служба в
стопнаството му като пастири и замеделски работници и те
останали. Приблизително по същото време в района на селото
започнали да идват и първите овчари от Котленско и Сливенско,
които лете слизали от Балкана да търсят паша за овцете и
препитание за семействата си. Един от тях – Слав Тодоров
Хайдутов (Слав кехая), родом от село Градец – спечелил
уважението и доверието на Емин ага и станал управител на
неговия чифлик, а по-късно довел и семейството си. Чифликът на
Емин ага в Шах Вели съществувал до Освобождението през 1878
г., когато селото става българско. Тогава беят и други по-имотни
турци предпочели да потърсят убежище във Влашко, а по-късно
и в Турция, и разменили земите си срещу стока (овце, кози и др.),
които можели да отведат със себе си. По време на
Междусъюзническата война от 1913 село Росица, заедно с цяла
Добруджа, попада в пределите на Румъния, първоначално под
турското име Сараджа, а по-късно е преименувано на Фондени.
През 1941 год., по силата на Крайовкия договор, селото е върнато
на България и по предложение на по-будни жители получава
сегашното си име Росица. В селото в сговор живеят християни и
мюсюлмани. Църквата е развалена непосредствено след 9
септември 1944 година, като се предвижда в скоро време да се
построи параклис „Света Троица”. Има джамия. През 1882 год. в
селото е основано училище „Кирил и Методий“, действащо до
2000 година, след което е закрито с министерска заповед. Има
действащо читалище на името на големия български белетрист
Йордан Йовков, който от 1905 до 1907 година учителства в
Росица. Читалището притежава огромен фонд книги, както и
женска фолклорна група за изворно народно пеене, носител на
много престижни награди.
Виден жител на селото е Добрин Добрев — народен певец,
общественик, литератор и краевед. Той завършва Националното
училище по култура в София, и Университета по
библиотекознание и информационни технологии-София,
специалност „Информационни фондове на Културно
историческото наследство“. Преподавател в българските
училища в Република Кипър. В музикалния фонд на Българското
радио и телевизия са записани над 80 песни от село Росица, в
изпълнение на народния певец. Голямо щастие за Росица бил
престоят на големия писател Йордан Йовков от 1905 до 1907
година. Някой от своите преживявания, срещи и разговори със
селяните от Сараджа Йовков описва в „Приключенията на
Гороломов“. Ловчо Стоянов, колега и близък приятел на Йовков
свидетелства, че Каса Иван, Цоньо, Гено, Стоил и Руси — герои
от романа са действителни имена на селяни от Сараджа. От
Сараджа Йовков е взел прототип и за Еньо кафеджията от
разказа „Серафим“ – това е Саръ Еньо Алексиев, който държал
кафене край пътя. От Сараджа са взети сюжети и герои за
разказите: „Ревност“, „Врагове“, „Измама“, „Сенебирските
братя“, „Другоселец“, „Баща и син“, „Среща“, „Съд“,
и „Земляци“. Признателните потомци са издигнали бюст-
паметник на Йордан Йовков в двора на училището, което днес е
закрито.
По времето до 1989 год. с. Росица е едно от най-големите в
областта. Кипят бурен културен, образователен живот. В селото
е имало училище, детска градина, футболен и волейболен клуб.
В днешно време основен поминък за хората е земеделието и
животновъдството. Тук се отглеждат традиционните за Добруджа
култури, има няколко животновъдни стопанства,а също така
има няколко едри пчелари, които са едни от най-големите в
България. В района на селото се развива и ловен туризъм, заради
богатата фауна. В селото има два магазина, реновирано читалище
и новооткрит път, който лично премиера на страната 2009 – 2013
год. откри.
Традиционния годишен събор (сбор) на село Росица се провежда
всяка година на 2 юни – Деня на Христо Ботев и на загиналите за
свободата и независимостта на България.
С. Лозница
Селото е едно от най-малките в община Генерал Тошево.
Отстои на 35 км от гр. Генерал Тошево и на 2 км от българо-
румънската граница. Землището на селото е 22 000 дка и се
обработва от крупни земеделски стопани от района. Характерно
за Лозница е неговото разположение. То се простира в падина,
което създава впечатление, че не се намирате в Добруджа.
Селото има 7 постоянни жители, занимаващи се с пчеларство
и животновъдство. Кметски наместник е кмета на съседното с .
Росица. Край селото има голям горски масив, който е богат на
дивеч и затова, въпреки, че селото има няколко жители, то има
голяма ловна дружинка.
Първи сведения за селото намираме през средните векове, по
време на османската колонизация. Селото тогава носи името
Дели Юсуф Куюсу. В него живеят двама стопани и отглеждат
близо 1000 овце. По време на румънската инвазия в Добруджа,
селото сменя името си на Пъдурени, което може да се преведе
като „гора”. През 1942 година селото получава днешното си име
Лозница. Името идва от лозовия масив край селото, който е
бил засаден с типичния за този край грозде – зайбер, от който се
получава сочно и сладко кехлибарено на цвят грозде.